Теорайска

ДЪЖДОВНО МОМИЧЕ И СЛЪНЧЕВО МОМЧЕ

                 поетична приказка

                      Теорайска

           Валяло е. Капка след капка целували града, а от небосклона зората с ласкави пръсти пробуждала птици и хора.

          Момичето, Дъждовното момиче носело крилата си - сухите си крила, под Дъжда, защото вървяло между капките му. То пеело за мечтата си да срещне истински я Дъжд, който да го забележи и целуне крилата му нежно. Вярвало в това сред градската суета, защото си мислело: ,,-Ще си почина малко с мокри крила, а когато моят Дъжд си отиде – дълго ще се целувам със Слънцето…А може би, моят Дъжд да не си отиде! Ще се разхождаме с него мокри и ще си говорим за топли неща, за да не измръзнат сърцата ни и да се превърнат в малки, ледени късчета, пуснали котви в очите ни. Защото тогава моят Дъжд няма да ме вижда и ще отмине завинаги.”

        Дъждовното момиче вървяло, а Дъждът не хаел за грижата му – та нали това не бил неговият Дъжд. Да, това бил Дъждът на друг – затова то не изглеждало щастливо.

         И когато двамата се срещнали – Дъждовно момиче със Слънчево момче, очите и душите им проговорели:

 Слънчево то момче: -Там, оттатък  дъждовната пелена е Слънцето, моето  слънчице, което аз искам да стигна, за да   се потопя в топлите и ласкави негови лъчи… Само, че този  Дъжд намокри крилата ми и те натежаха…

 Дъждовното момиче: -Защо не си щастлив,     нали твоят Дъжд е дошъл?

Слънчевото момче: -О не, това не е моят Дъжд, защото аз съм Слънчево момче и търся лъч топлината и усмивките на Слънцето,

неговите ласки от лъчи.

Дъждовното момиче: -Ще ти подаря крилата си и с тях ще преодолееш гравитацията на Дъжда!

Слънчевото момче: -Нее…Но, подари ми сърцето си, защото крилата ти няма да ми прилегнат – чужди са…А топлото ти сърце ще изсуши моите крила и тогава аз ще те заведа при Слънцето. То ще ни приеме и приласкае, ще ни превърне в топли свои лъчи и ще ни изпрати да изсушим и стоплим Земята…А тогава Вятърът ще прогони Дъждът и Облаците и ще бъде светлина!

 Дъждовното момиче: -Добре! Вече виждам 

как се спускаме по Дъгата.-озарило се

Дъждовното момиче- Но няма ли да се  изгубим на някой ъгъл в големия град и да  осиротеем, самотни слънчеви лъчи на Земята?

Слънчевото момче:-Не се страхувай!-успокоило я Слънчевото момче-слънчевите лъчи са неразделни, докато съществува Слънцето.

         Докато водели този разговор, топлината на Дъждовното момиче изсушила мокрите крила на Слънчевото момче и те полетели

нагоре към Слънцето, крило до крило. И в мигът, който се слели със Слънцето, изскочил Вятърът-добрият, стар южняк, който

подгонил с камшика си Облаците, а те отвлекли Дъжда в неизвестна посока.

       Тогава по Дъгата се спуснал сноп от

 два лъча слънчева светлина и топлина-

погалвайки разплаканата Земя те с ласките

я стоплили и изсушили. А тя се усмихнала и благодарила на Слънцето с поляни от цветя-

усмивката на Земята.

                      Написано  през 1984г.

                      Излъчено в емисия на радио Варна на 26 декември 1985г.